Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": България не е „между чука и наковалнята“ в конфликта Русия – НАТО
Последвайте ни в Google News Showcase
Не определяме точно характера на конфликтната ситуация и рисковете пред българската национална сигурност. Говори се за „напрежение между НАТО и Русия“ или „Русия – Украйна“. Всъщност става въпрос за нова фаза в развитието на процес, който придоби очертанията си преди осем години, през 2014 г., когато Руската федерация навлезе в източната част на Украйна и анексира Крим. Руската инвазия доказа, че международният правен ред не може повече да бъде гарантиран. ООН не успя нито да гарантира суверенитета на Украйна, нито да въздейства ефективно върху конфликта. Създадените две автономни, признати само от федерацията, „републики“ Луганск и Донецк се превърнаха в траен източник на напрежение. Струпването на руски военни части по границата на Украйна увеличава риска от провокации, които биха дали формално „основание“ за нова инвазия на украинска територия.
WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)
Още през декември 2021 г. Руската федерация заяви своите искания за „правни гаранции“ в отношенията си с НАТО и САЩ. Между тях фигурираше и искането за оттегляне на Алианса в границите му до 1997 г. Формулирана по този начин, руската позиция не предполага каквито и да било преговори. Опитите за възобновяване на дипломатическите усилия поне засега не водят до намаляване на напрежението. Става въпрос за мащабна провокация, която изисква адекватен отговор.
Румъния и България реагираха официално на тези претенции със закъснение от един месец, когато позицията на федерацията бе публикувана в медиите. Алиансът категорично отхвърли поставянето на подобен въпрос, а поне формално нашите две страни изразиха становището, че подобни претенции са несъстоятелни и неприемливи. България също каза правилните думи, но въпросът е как е готова да отстоява тяхното съдържание?
Политическите декларации са много важна част от дипломатическия процес, но ако не бъдат последвани от конкретни действия, остават само информационен шум. Под натиска на опозицията министър-председателят изрази официална позиция в Народното събрание, а малко по-късно от президентската администрация разпространиха сходно съобщение. Премиерът свика Съвета по национална сигурност. По искане на опозицията, а не управляващото мнозинство бе свикано извънредно заседание на Народното събрание. Всъщност България демонстрира относителна незаинтересованост по темата за общата европейска позиция по проблема, като изпрати заместник-министър на срещата на външните министри на Европейския съюз.
Това е само щрих от голямата тема за качеството на българската интеграция в Алианса осемнадесет години след присъединяването ни към НАТО. За първи път през изминалите повече от тридесет години сме свидетели на подобна мобилизация на съюзническите сили. Този отговор като че ли ни свари неподготвени и отслабени от пропагандните клишета за това, че „България ще се превърне във фронтова зона“. Разбрахме от Испания и Нидерландия, че са готови да мобилизират допълнителни ресурси за защита на източния фланг на Алианса от българска територия. Въпреки опитите за омаловажаване на този факт очевидно не става дума само за „рутинни операции“. Българските институции продължават да отбягват заемането на открита позиция, а с това насърчават обществената тревога.
Опасенията от открит въоръжен сблъсък на неколкостотин километра от България вече предизвикват тревога в българското общество, а институционалният отговор и официалните позиции, изразени досега, не изглеждат достатъчни, за да бъдат успокоени обществените страхове.
Каква би трябвало да бъде българската позиция? Какво пропускаме и какво бихме могли да направим в тази ситуация? Как сегашната ни позиция спрямо конкретната ситуация би трябвало да се съгласува със стратегическите ни цели за отстояване на българския национален интерес?
Преди всичко стратегическият интерес на България е в това да повишава своите отбранителни способности. Страната ни не се стреми да заплашва когото и да било, но трябва да гарантира собствения си национален суверенитет. Това означава, че както в условията на сегашната криза, така и през следващите години България би трябвало да компенсира огромното изоставане в модернизацията на Българската армия и въоръжените ни сили. След като направихме първа стъпка към придобиване на бойна ескадрила за ВВС, имаме нужда от модернизация на противовъздушната ни отбрана и радиолокационните системи, които би трябвало да осигурят ефективност и на изтребителната ни авиация. Имаме нужда от ефективна защита на българското въздушно пространство, и то не като някакъв акт на агресия, а като напълно закономерен отговор на случващото се през последните години. Същото се отнася за българските ВМС, както и за сухопътните ни войски.
Декларациите за необходимостта от дипломатическо решаване на конфликта би трябвало да бъдат подкрепени от конкретни действия от българска страна. Българското Народно събрание е активен член на Парламентарната асамблея на Черноморското икономическо пространство. Ние имаме дипломатически канали, чрез които бихме могли да участваме в диалога, а не само да декларираме колко необходим е той. Освен това България би трябвало да бъде по-активна спрямо българските общности, живеещи на територията на Украйна. Вече доказахме, че ефективната дипломация може да даде резултат в диалога с Киев.
Българският политически елит е длъжен да положи усилия за неутрализирането на агресивната дезинформация, която задълбочава усещането за несигурност в българското общество. Тази провокация към военен сблъсък има за цел и създаването на паника, както при всяка хибридна война. Противодействието изисква не само съгласуваност в действията на българските институции, но и активна и открита позиция в защита на международното право и българските национални интереси. Ние не сме „между чука и наковалнята“. България е част от евроатлантическата общност и в този смисъл е длъжна да защити българското общество от поредната пропагандна война, която има за цел да дестабилизира страната и собствените ни интереси.
Внимателната оценка на риска показва, че Руската федерация няма да предприеме незабавни военни действия. Търси се провокация и именно затова международната общност полага усилия Украйна да не попадне в този сценарий. Всичко ще зависи от способността ни да оценяваме риска и да неутрализираме провокациите, следвайки собствените си национални интереси. Както и от чувството ни за национално достойнство.
Няма място за паника, но изглежда, че в съвременния свят, както и в нашия регион мирът ще бъде все по-трудна за постигане и отстояване ценност.
